Писмо 9.

Мила приятелко,

Мисля, че е най-добре да се започне с книгите на Кришнамурти.

Поне аз започнах така.

След като се дипломирах, започнах специализация — първо в болницата, след това в различни клиники и най-накрая — в собствените ми лутания, подобно на мнозина мои колеги.

Далеч по-лесен беше пътят на онези, които избраха психоанализата: индивидуална терапия, учебни групи, дидактична терапия и толкова.

За мен обаче този път не водеше доникъде. Знаех, че психоанализата е само един от седемдесетте — или повече — метода на психотерапия, а аз бях решил да избирам.

През годините, прекарани в клиниките, се бях занимавал почти без изключение с пациенти, страдащи от различни психози. Подходът при тях се свеждаше до простичка, искрена и безусловна проява на внимание и сърдечност. Всичко останало — медикаменти, клинични изследвания, място на лечение — беше допълнение към това, което Майкъл Балинт[5]нарича „лекарят като лекарство“. Научих се обаче да го предписвам предпазливо, внимавайки дозите да не са нито твърде малки — поради което не биха постигнали нужния ефект, — нито прекомерно големи, тъй като това лекарство, подобно на конвенционалните лекове, може да предизвика натравяне, отхвърляне от организма или странични действия.

По онова време бях убеден, че аз лекувам пациентите си. С други думи, вярвах, че единствената разлика между мен и племенния магьосник, който контактува с могъщите божества, се свежда до времето и пространството, че по същество двамата сме равни. Може би моята роля бе дори по-важна: тъй като не съм особено вярващ, по някакъв начин приех, че аз самият съм божество. Въпреки че точно тази мисъл не бе ми хрумвала никога, помня, че някои мои действия биха могли да послужат за доказателство за подобна претенция.

По-късно възгледите ми се промениха: не аз лекувах, а медицината. („Медицината“… „Лечението като изкуство“…) Ама че важност! Ама че арогантност! Ама че суетност! Ама че глупост!

Много години по-късно осъзнах, че медицината не е в състояние да лекува каквото и да било; за мое огромно съжаление, аз също.

С изключение на хирурзите (които в действителност не лекуват, а само отстраняват разни неща) и на антибиотиците, медицината се свежда единствено до това да помага на болния, да оказва „логистична“ подкрепа на лечебния процес и да предлага набор от предписания, позволяващи този процес да се развива по-бързо, по-безболезнено или по-предвидимо.

В такъв случай, каква е нашата роля?

Да бъдем нащрек.

Акушеро-гинекологията твърди, че девет от всеки десет раждания протичат нормално и без нужда от професионална интервенция. В десетия случай основното предписание за професионалиста е да ограничи намесата си до минимум.

Това съотношение е валидно и в сферата на психичното здраве.

Но нека се върна към разказа си.

По онова време изпитвах неутолима жажда за знания. Поглъщах цялата литература, която успявах да намеря по специалността: биологична психиатрия, психоанализа, поведенческа терапия, психофармакология и дори символна терапия (?). Всичко беше полезно. Всичко ми беше от полза.

Вече бях започнал да приемам пациенти у дома си на частно. Техниката на лекуване, която прилагах, бе напълно интуитивна. Защо онова, което даваше резултат при пациентите с психози — а именно вниманието и интересът към личността им, — да не е ефикасно и при невротиците?

Аз правех интерпретации, препоръчвах различно поведение, съветвах и предписвах лекарства, но най-вече изисквах от пациента да се излекува.

Често, въпреки моята намеса, пациентите показваха подобрение… Сега разбирам защо. Чувствали са се обичани и ценени. В някои случаи фактът, че аз съм се заел с тях, подобряваше симптомите им и това нарушаваше порочния цикъл на отчаяние, фрустрация, абулия[6], депресия… и отново отчаяние.

Един ден попаднах на книгата „Психодрама“ на Джейкъб Морено[7]. „Най-после! “, казах си аз. Техниката беше мобилизираща, изчерпателна и конкретна.

Започнах да се свързвам с колеги, практикуващи този метод на лечение. Колкото повече изучавах и наблюдавах действието на психодраматичните техники, толкова по-силно ме увличаше тяхната динамика; теоретичният език обаче бе твърде повлиян от психоанализата, което не ми допадаше.

Някой ми препоръча „Аз съм добър, ти си добър“ на Томас Харис. Макар че книгата е написана в стила на американските бестселъри, забелязах, че посочва някои допирни точки между трансакционния анализ и психодрамата, които биха могли да се използват съвместно.

Тогава започнах да чета Ерик Берн[8]. От Берн усвоих изключително ценни елементи, които често прилагам в сегашната си работа и вярвам, че ще ги използвам и в бъдеще. Тези елементи са съвсем ясни, прости, дидактични и най-вече полезни.

Вярно, че в началото схематизмът им донякъде ме смущаваше, но този недостатък беше толкова незначителен, че не му отдавах особено значение.

Берн, психодраматичните техники и моята собствена интуиция подпомагаха дейността ми в продължение на няколко години. Мисията ми на терапевт ми се струваше все по-ясна и се чувствах по-свободен при работата си в кабинета.

Преди няколко години отново се срещнах със Сулема Леонор Саславски (професионалната ми майка), която всички наричат Хули.

Хули и аз се запознахме няколко месеца преди да завърша медицина. По онова време участвах в младежка театрална група и бяхме поставили спектакъл, чието конферансие бях аз.

Една вечер, след края на представлението, някой ме запозна с доктор Саславски. Заговорихме се и тя спомена, че е лекар психиатър. Аз й казах, че до дипломирането ми остават три изпита и че желанието ми е да специализирам психиатрия.

Хули ми подаде визитната си картичка.

— Ако искаш, обади ми се в болницата, след като завършиш — каза тя. — Може да постъпиш в екипа ми.

Дипломирах се на двайсет и трети май същата година, което се падаше петък. В понеделник, на двайсет и шести, отидох в болницата да потърся доктор Саславски. Хули беше на сутрешна визитация. Чаках я два часа. Когато ме видя, веднага си спомни за мен и за поканата, която ми бе отправила. Попита ме какво искам. Отговорих, че ми е предложила да започна работа в болницата и че…

Прекъсна ме и отново ме попита какво искам. Казах, че тази болница се слави с добрия си отдел по психопатология, поради което…

Хули въздъхна, взря се в мен и за трети път ме попита какво искам.

— Да се уча — отговорих.

— Добре. Утре в седем и половина да си тук.

Двете години, които прекарах в болницата край Хули, бяха трудни и плодотворни. Един ден, два месеца след като бях започнал работа, ни извикаха да прегледаме пациент, приет в Обща хирургия. Хули го разпита, прочете историята на заболяването, поговори с лекуващия лекар и след това назначи лечение. Излязохме от болничната стая и се запътихме към кафенето.

— Аз не бих предписал медикаментозно лечение — обадих се.

Хули се закова на място, обърна се към мен и каза:

— Ти не. Аз да.

(Минаха години, преди да проумея това нейно „педагогическо поведение“.)

Когато напуснах болницата, престанах да се виждам с Хули. Години по-късно Лита ме помоли да й препоръчам добър терапевт жена. Тъй като много обичам Лита, си казах: „Трябва ми не просто добър терапевт, а най-добрият“. Кой беше най-добрият? Доктор Саславски, разбира се. Потърсих я. Открих телефонния й номер в справочника на някаква благотворителна организация. Обадих й се. Уговорихме се да се видим в единайсет часа в една зимна съботна сутрин.

Когато приключихме с разказите на най-важното, което ни се беше случило, докато не бяхме се виждали, минаваше девет сутринта в неделя.

Докато обсъждахме работата, аз й разказах подробно за методите, които прилагах върху пациентите си.

— Че това е гещалт — каза Хули.

— Какво?

— Гещалт.

— Въобще не знам за какво ми говориш.

Изправи се, запали цигара, дойде до мен и ме целуна.

— Мисля, че ще ти се отрази добре да се запознаеш с философията на гещалтизма — каза Хули.

Както винаги, дори не изчака да отговоря (може би вече знаеше какъв щеше да бъде отговорът ми), а отиде до лавиците с книги и започна да вади разни томове.

— Тази, тази, тази не, тази по-нататък, тази също, тази, тази, също и онази…

Върна се към креслото, като едва крепеше купчината книги.

— Прочети ги и после ще говорим. Започни с тази. — И ми посочи „Първата и последната свобода“ на Кришнамурти.

— Какво общо има терапията с индуистката философия?

Хули запали нова цигара (така и не разбрах как успява да ги пуши толкова бързо) и само повтори:

— Прочети ги и после ще говорим.

А аз, колкото и да бях непокорен, скептичен, недисциплиниран и чешит, бях всичко друго, но не и глупак — започнах да чета…

Така открих Кришнамурти.

Находката беше безценна. Такава яснота, такава дълбочина, такова проникновение… Бях очарован.

Кришнамурти казва: „Няма значение дали се съгласяваме един с друг. Няма значение дали ще запомните това, което казвам. Не ме изучавайте, не ме следвайте, не ми се подчинявайте. Просто позволете нещо да премине между вас и мен“.

И нещо наистина премина между него и мен.