Писмо 16.

Клаудия,

Терминът гещалт няма превод.

Думата е немска и означава „форма“ или „съвкупност“. Ние сме я приели за комплексен термин, чието значение е „фигура-фон“.

Когато бях фотоапарат, ти казах, че не можем да се съсредоточим върху повече от едно нещо наведнъж. Това нещо е фигурата. Останалото — всичко останало — е фонът на онова, върху което съм съсредоточен във всеки един момент.

Нещо, което е било част от фона, непрекъснато излиза на преден план и се превръща във фигура, като в същото време тя се разтваря или се слива с фона.

Това са единствените начини за преминаване от една фигура към друга: когато тя се разтваря или отново се слива с фона.

Един от най-ясните графични изрази на този феномен е изображението на двата профила и чашата (приписвано на Салвадор Дали). Всички виждаме или черната чаша (на бял фон), или белите профили (на черен фон), но никой не вижда двете фигури наведнъж. Сега разбираш ли какво имам предвид?

Нека ти дам следния пример (който, от своя страна, заимствах от Хули): да си представим, че ти и аз водим интересен разговор. Изведнъж започвам да усещам напрежение в пикочния мехур, свързано с нуждата да отида до тоалетната.

Не искам да прекъсна разговора, така че за известно време успявам да изместя това си желание на заден план и разговорът ни продължава да бъде основна фигура.

Въпреки това, ако разговорът се проточи, ще настъпи момент, в който нуждата ми да ида до тоалетната ще се наложи и повече няма да съм в състояние да я възприемам като фон.

Единствената възможност да продължа да участвам в разговора е да го прекъсна за няколко минути, докато ида до тоалетната, и след това го продължа. В противен случай няма да съм в състояние да осъществя нито едно от тези неща: нито да участвам в разговора, нито да удовлетворя физиологичната си нужда.

Тази фаза на прекъсване представлява състояние, при което две (или повече) фигури си съперничат. Две съдържания се изместват едно друго, с което — колкото и да е парадоксално — остават неразрешени.

Въпреки че звучи абсурдно, прекъсването не е да те накарам да почакаш няколко минути; прекъсване означава да продължа да разговарям с теб, докато мисълта ми е заета с нещо друго.

Прекъсванията, наред с техния логичен резултат, какъвто са незавършените ситуации, представляват фундаментална отправна точка в най-важната задача на гещалттерапевта: да помогне на пациента да установи връзка със ставащото тук и сега.

Този принцип не е нито нов, нито „гещалтен“. През 1927 г. съветският учен Блюма Зейгарник[12]извършила експеримент, чиито резултати по-късно били потвърдени от други изследователи на човешкото поведение.

В експеримента участвали произволно избрани индивиди (включително деца, младежи и старци от двата пола). Зейгарник им обяснила, че ще им бъдат възложени по двайсет задачи, които те трябвало да изпълнят в рамките на стриктно определено време. Участниците трябвало да решават математически задачи, да нижат мъниста, да прерисуват фигури и да сглобяват различни предмети с помощта на кубчета и други елементи. Независимо от скоростта, с която работели, Зейгарник им позволявала да приключат само половината от упражненията. Преди да завършат останалите задачи, участниците били прекъсвани с аргумента, че времето им е изтекло.

Тогава започвал истинският експеримент. След като двайсетте упражнения били завършени или прекъснати, участниците трябвало да направят списък на задачите, върху които били работили. Оказало се, че броят на неизпълнените задачи, които помнели, бил два пъти по-голям от броя на изпълнените.

Много от участниците молели Зейгарник да ги остави да довършат преполовените упражнения, макар да знаели, че експериментът е приключил. Нещо повече — когато били оставяни без надзор край работните си маси, се опитвали да намерят незавършените задачи сред листовете с останалите упражнения и дори тършували по бюрото на психоложката с надежда да ги открият и довършат.

Способността на индивида да помни приоритетно незавършените задачи пред завършените била наречена ефект на Зейгарник. Резултатът от този експеримент бил интерпретиран като доказателство, че съществува т.нар. мотивационна енергия, която се поражда при задаването на определена задача и се изчерпва само при приключването й. В противен случай тази енергия остава да съществува в свободно състояние и е неприложима към други задачи.

За мен ефектът на Зейгарник представлява най-ясният пример за това как незавършените ситуации — дори когато биват потискани и запращани в дъното на съзнанието ни — рано или късно ще се измъкнат оттам и ще се превърнат във фигури, търсещи разрешение.

Години по-късно последователи на Зейгарник организирали продължение на нейния експеримент — нов тест, при който задали на участниците онези задачи, които останали незавършени по време на първата фаза. Отново им позволили да приключат половината упражнения (пет на брой), като ги прекъснали преди завършването на останалите пет. След това отново попитали участниците върху какви задачи са работили и пак станало ясно, че те запомнили два пъти повече незавършени задачи в сравнение с онези, които били приключили. Има още една интересна подробност: когато участниците завършили последните пет упражнения, които в предишния цикъл били прекъснати, се оказало, че не ги помнят по-ясно от задачите, завършени от първи опит (чудна работа, не мислиш ли?).

Ако фонът на съзнанието ми е населен от безброй ситуации, които напират да бъдат разрешени, няма да мога да се съсредоточа на нито една фигура и способността ми да се свържа с това, което е тук и сега, ще бъде сведена до нула.

В един петъчен следобед преди няколко седмици ме проряза силна болка в областта на стомаха, почувствах замайване и внезапна умора (ако се бях обърнал към лекар, сигурно щеше да каже, че става дума за лошо храносмилане).

Не бях в състояние да приема пациентите, които същия следобед имаха часове при мен, и то най-вече защото нямах желание да ги приема. Написах бележка със следния текст: „Няма да мога да приемам пациенти през целия ден. Извинявам се, че не ви уведомих по-рано“. Закачих я на вратата и си тръгнах.

Някои от пациентите не попитаха нищо; други попитаха и им отговорих, че не съм бил в състояние да им отделя време така, както на мен би ми се искало, понеже съм бил възпрепятстван от редица причини. Когато една от пациентките — Ема, чу обяснението ми, стана от стола, дойде до мен, целуна ме и каза: „Благодаря“.

Това ме изненада. Ема се върна на мястото си и обясни:

— Докторе, това е поредното доказателство, че когато сте тук, вие наистина сте тук!

Всяка съвкупност от фигура и фон представлява гещалт.

Когато една ситуация се превърне във фигура, то е, за да изиска разрешение. Когато я отлагам (както в примера с разговора и желанието ми да ида до тоалетната), съзнавам, че ще дойде момент, в който ще я разреша — в противен случай неразрешената ситуация ще продължава да се връща и да възпрепятства естественото развитие на нещата в конкретния момент.

Ако обаче успея да различа всяка фигура още при появяването й, ако приключа незавършения гещалт в търсещата разрешение фигура, ако съумея във всеки миг да съм съсредоточен върху нея, тогава идва момент, в който тя е разграничена, но от фона още не е изплувала друга, която да заеме мястото й — в този момент постигам пълната хармония, абсолютния вътрешен мир, състоянието сатори [13].

В условията на западната цивилизация това състояние продължава само миг, защото в следващия момент нещо от фона се превръща във фигура и процесът започва отново. Представители на някои източни култури обаче успяват да останат в това състояние в продължение на дни и седмици.

Докато ние също не се научим да го постигаме (в което се съмнявам), е препоръчително да разрешаваме ситуациите в момента, в който се появят. Това ще ни помогне да намираме отново и отново хармония както с околния свят, така и в самите нас.

Недей да си пречиш… Дай си възможност… Дай си време… Дай си място… Дай си всичко…

В края на краищата за себе си ти си центърът на света, в който живееш, така както за себе си аз съм центърът на моя свят.