Трето действие

В дома на бабата на момичето.

Тя. Бабо, как се приготвя свинският бут на фурна?

БАБАТА. Подправям го хубавичко, оставям го да престои три часа, отрязвам му връхчето и го пека на бавен огън.

МАЙКАТА (към него). Видя ли?

Тя (към него). Видя ли?

Той (упорито). Бабо, с каква цел отрязвате връхчето?

БАБАТА. Ами че отрязвам връхчето, за да може да влезе във фурната. Печката ми е много малка…

Завесата пада.

Смятам този пример за показателен и убедителен.

Сега задачата се променя: как да различа полезния спомен от глупостта? Как да разгранича познанието и опитността от предразсъдъка (с други думи, от това да съдя предварително)? Може би в това се състои основното предизвикателство пред всички нас, които се опитваме да живеем живота си тук и сега.

Съзнавам, че мога да ти помогна само с няколко насоки:

1. Опитността се изживява с цялото ни същество (холистично, както би казал Фриц Пърлс). Предразсъдъкът, от своя страна, се ограничава само до разума.

2. Опитността може да се поставя под съмнение непрекъснато, без това да ми носи конфликт. Предразсъдъкът е безапелационен и не търпи преразглеждане.

3. Опитността се свързва с мен при всяко следващо преживяване. Предразсъдъкът избягва контакта с мен.

4. Опитността обогатява възприятията ми, чувствителността, преживяванията и въображението ми. Предразсъдъкът ме смалява и капсулира. Казано накратко — предразсъдъкът ме превръща в роб на условностите.

Ще се върна към предишното си писмо. Ако идеята за здравето включва тази за свободата, не може и дума да става за терапия, ако не е налице освобождаване от условностите.

Не се съмнявам, че първоначалното намерение на психоанализата е било да освободи индивида от условностите. По мое мнение обаче някои колеги само успяват да заменят нездравите условности с други, „по-здравословни“, но все пак условности.

Това, към което се стремим аз и други като мен, е да освобождаваме хората от условностите. Да върнем на човека изконната му свобода, способността му да решава, да действа, да живее… Да му върнем способността да избира.

Да избира и да бъде отговорен за избора си.

Говоря за ИЗБОР, не за предпочитание. Не става дума за това да отхвърлям нежелателните алтернативи и да се спра на тази, която остане последна.

Нека си представим път, който се раздвоява. Едната пътека е покрита с кадифе, а другата — с тръни. Аз тръгвам по кадифената, защото не искам тръните да ме наранят; ти също тръгваш по нея, но защото те запленява мекотата на кадифето. Ти избираш, аз предпочитам.

Отклоних се…

Когато действията ми са продиктувани от родителска заръка, от морална повеля, социален принцип или религиозна норма, не поемам отговорност за тях! („В края на краищата — залъгвам се аз — този, който се подчинява, никога не греши“.)

Когато обаче съм зрял човек, когато съм себе си, когато не се самозалъгвам, аз пак мога да имам родители, морал, общество и религия, но нямам нужда да търся в тях оправдание или убежище.

Избирам и поемам отговорност за избора си.

Но нека внимавам какво избирам! С избора си поемам отговорност за всичко, което правя, и за всичко, което казвам, поемам отговорност за всичко, което не правя, и за всичко, което премълчавам; единственото, за което не нося отговорност, е това, което чувствам. (Да, отговорен съм за това, което правя с чувствата си, но не и за това, което чувствам.) Защото аз не избирам това, което чувствам, защото не мога да направя нищо, за да го променя.

Нека се върна на въпроса ти…

Питаш ме защо избрах да бъда лекар.

Точно в този момент мисля, че не знам защо; а и да знаех, бих искал да го забравя. Но ако, вместо това, ме запиташ с каква цел избрах да стана лекар, знам точно как да ти отговоря: избрах да стана лекар, за да израствам по този начин.