Писмо 29.

Скъпа моя приятелко,

Казваш, че писмото ми, посветено на любовта, ти е харесало, че ти е помогнало да си изясниш някои неща и че ти е трудно да осъзнаеш дали някой те обича, или само те желае, или се нуждае от теб…

Нека първо те попитам: защо ти е да знаеш какво точно изпитва другият?

Мисля, че това е свързано с желанието ти да получиш допълнителна сигурност. Така или иначе, единственото истинско нещо е онова, което чувстваш ти. Запитай се по-скоро дали ТИ се чувстваш желана, нужна, обичана — и бъди вярна на това свое чувство.

Да си представим, че някой те обича. Обича те силно, но ти не се чувстваш ни най-малко обичана. За какво тогава ти е обичта му?

Нека сега си представим обратното: някой те обича съвсем малко, а ти се чувстваш безпределно обичана. Нима ще го напуснеш заради това, което казва, че чувства?

Винаги съм вярвал, че най-прекрасният отговор на думите „много те обичам“ е „аз също чувствам, че много ме обичаш“.

Другото, което казваш — за демонстрирането на чувството, — според мен няма нищо общо със самото чувство.

Всъщност „правя“, „показвам“ и „демонстрирам“ са три съвсем различни неща.

Преди да продължиш да четеш, отдели няколко минути, за да си отговориш на следните въпроси:

1. Какво означава „показвам“? С каква цел ти показвам?

2. Какво означава „демонстрирам“? С каква цел ти демонстрирам?

Сигурен съм, че си забелязала следното:

Когато „показвам“, правя така, че нещо да стане очевидно, за да можеш да го видиш.

„Демонстрирането“, от друга страна, е съвсем различно — това е действие, целящо да докаже нещо, така че ти да го повярваш.

Всичко това означава, че когато „показвам“, изхождам от мисълта, че ти не виждаш, а когато „демонстрирам“ — от мисълта, че ти не вярваш.

Когато връзката ми с теб е лишена от предразсъдъци, когато съм самият аз и ти позволявам ти също да си истинска, тогава действам без предубеждения. Затова не ти показвам нищо и не ти демонстрирам любовта си. Чисто и просто съм аз самият и правя това, което чувствам, без да се тревожа какво виждаш или на какво вярваш ти.

Това мое убеждение е толкова силно, че когато се уловя в опит да показвам или да демонстрирам това, което съм или което чувствам, си давам сметка, че манипулирам, че не съм искрен със себе си, че влизам в условности и налагам условности. Накратко, когато показвам и демонстрирам, се чувствам смешен.

Имаш пълното право да не виждаш и най-вече, пълното право да не вярваш. Кой съм аз, че да изисквам от теб да виждаш и вярваш във всичко, което виждам или в което вярвам самият аз?

В случай че всички тези аргументи не са ми достатъчни, си задавам следния въпрос: Откъде знам, че няма да видиш нещо, ако не ти го покажа аз? Няма ли да повярваш в нещо, ако не ти го демонстрирам?

Очевидно е, че единственият ми аргумент е: на твое място аз не бих видял; на твое място аз не бих повярвал…

Проекция! Ако това не е проекция, здраве му кажи!

Антонио Поркия[21]пише: „Ако аз съм аз, защото ти си ти, а ти си ти, защото аз съм аз, тогава нито аз съм аз, нито ти си ти. Но ако аз съм аз, защото аз съм аз, а ти си ти, защото ти си ти, тогава ти си ти и аз съм аз“.