Писмо 15.

Скъпа моя приятелко,

Измислих ново гещалт упражнение: представям си, че съм фотоапарат.

* * *

Трудно ми е да се опиша. Аз съм фотоапарат с особена форма. Уникален съм, разбира се. Много фотоапарати приличат на мен, но никой не е съвсем същият.

Разполагам с всичко необходимо, за да изпълня задачата си: да заснема този миг от ставащото около мен.

Този миг.

Предишният миг вече е отминал, а следващият все още не е настъпил; и двата са извън обсега ми…

… и това ми харесва.

Най-важното за добрия фотоапарат е да направи точен образ на действителността.

Механизмът е следният:

Първо търся нещо, което ми се струва интересно.

Поставям го срещу мен.

Измервам разстоянието между нас.

Избирам подходящото разстояние, винаги различно. Има неща, до които се приближавам, както и такива, от които винаги стоя по-далеч.

След това внимателно — защото механизмът ми е много деликатен — присъединявам обекта към вътрешния си свят.

Филмът ми е високочувствителен и мога да направя много снимки. Но макар лентата да е почти безкрайна, полезният ми живот като фотоапарат не е вечен. Ще дойде момент, в който съществуването ми ще бъде прекратено.

Мисълта за това не ме натъжава, тя е част от живота ми на фотоапарат.

Междувременно за мен е много важно да отразявам все по-вярно онова, което виждам. Вярно, че образът на света, който възпроизвеждам, никога няма да е „съвършен“, но истината е, че не отдавам особено значение на това.

Част от механизма ми се състои от група от лещи и филтри, които увеличават възможностите ми.

Филтрите пропускат някои неща и спират други — това тяхно качество може да се окаже много полезно. Не позволяват например проникването на вредни влияния (каквито могат да бъдат прекалено силните стимули). Благодарение на тях е възможно снимката ми да се оцвети в определен тон (тогава виждам всичко в розово, синьо или сиво) — в зависимост от настроението ми.

Това е чудесно! Не бива обаче да забравям, че виждам нещата по този начин заради филтъра — иначе може да се окаже опасно.

Лещите ми служат, за да увеличавам или намалявам полето си на възприятие. С едната виждам обектите в детайли; с другата добивам панорамна и цялостна визия на ставащото. Когато използвам лещата, съответстваща на намерението ми, всичко се получава по най-добрия начин.

Времето, необходимо да регистрирам специфичните обстоятелства, е различно. Ето защо една от настройките ми регулира времето за експозиция. Всички процеси са свързани с времето, а то зависи от скоростта на случващото се, от неговия интензитет и от моя интерес. Когато се налага да почакам по-дълго, прибягвам до триножника, който винаги нося със себе си. С негова помощ мога да се настаня удобно и да чакам колкото се наложи — без да бързам, без да се тревожа и без опасност да заснема не това, което ми трябва, докато очакваното се появи.

Понякога, когато се разхождам — безцелно, без очаквания, с отворен обектив, — става така, че автоматичният бутон ненадейно се задейства. Усещам изщракване и едва след това осъзнавам образа, който съм запечатал и присъединил.

Тези са най-хубавите снимки: в тях няма нищо планирано или преднамерено, нищо умишлено. Само неочаквано и спонтанно изщракване.

Замалко да забравя нещо важно: обективът ми има капак. Когато го спусна, всичко около мен изчезва и оставам сам със себе си. Много е удобен, когато искам да се откъсна за малко от заобикалящия ме свят или просто ми се ще да си почина.

Много е важно след всяка снимка лентата да се превърта внимателно. Това ограничение означава, че мога да направя всяка снимка само веднъж.

Всеки опит да запечатам едновременно две ситуации ще предизвика суперпозиция (неясен образ) или осветяване (липса на образ).

За щастие неотдавна се сдобих със съоръжение за безопасност, с чиято помощ мога да пристъпя към нова задача само ако предишната е приключила.

Предпазителят е много полезен, но въпреки това предпочитам сам да се съобразявам с ограниченията си.

Не мога да се съсредоточа върху повече от едно нещо едновременно.

* * *

Точно така…

Не мога да се съсредоточа върху повече от едно нещо едновременно.