Писмо 12.

Мила приятелко,

Права си. Животът не е лесен… Но пък е толкова красив, че именно красотата му го прави лесен.

Понякога нещата, с които съм се заел, се усложняват и не се получават. Тогава ми е от полза да наблюдавам онова, което се случва, и да участвам в него, без да се насилвам да проявявам геройство. (Не вярвам в геройствата.)

Почти винаги се случва нещо. Ако съм търпелив, успявам да пристъпя в следващия момент, където се оказва, че късче от всичко, което не се е получило, ми е полезно; нещо в него ме обогатява; цялата ситуация ми помага да израсна.

Нека за момент предположим, че наистина си се объркала.

Е, и?

Какво се случва с объркването ти?

Изживяваш го като грешка.

Грешката е провал.

В провала се съдържа предварителното очакване, че ще успееш.

Очакването е предразсъдък.

Предразсъдъкът е условност.

Условността не е нищо друго, освен врата, която затварям за себе си.

Ако изживяваш всяко объркване като грешка, всеки път затваряш една врата пред себе си.

Объркването е просто част от процеса на научаване (ако не бъркам, няма как да израствам).

Объркването е възможност да направя нещо по нов начин, да проявя творчество. Когато бъркам, аз осъзнавам собствената си смелост, а понякога — дори собствената си глупост.

Глупостта ми! Познавам много малко хора, чиято глупост може да се сравнява с моята, когато реша да я извадя на бял свят. Най-лошото от всичко (или най-хубавото от всичко) е, че колкото повече се забавлявам с глупостта си, толкова повече я поощрявам и тя продължава, продължава и продължаааааааавааааа…

Единствената причина, поради която се ядосвам, когато сбъркам, е страхът от критиката: страхът, че околните ще ме критикуват, че ще разберат — какъв ужас само!, — че не съм безупречен. Как може да ги разочаровам така? Питам се дали околните въобще вярват в моето съвършенство, или тази вяра е само моя. Дали не другите, а аз ще се окажа разочарован?

Така или иначе, никога не съм сигурен дали чуждата критика е насочена към мен. Когато ме критикуваш, може би всъщност критикуваш някаква моя черта, която ти също притежаваш и която не ти харесва.

Има логика.

Всеки път, когато установя, че нещо у другите не ми харесва, се замислям коя моя черта виждам отразена в тях.

Поведението на околните ме ядосва тогава, когато установя, че аз правя или бих могъл да правя, ако поискам, същите неща, но не си го позволявам.

Както казва Хю Пратър[10]: Никога не се ядосвам на камъка, освен ако не се намира на пътя ми.

Между другото, това е един чудесен метод (метод?) да потърся в себе си онази част от личността си, която не си позволявам да покажа на околните.

Коя моя черта е отразена в поведението на Еди-кой си, че то толкова ме дразни?

Изхождайки от този въпрос, критиката ми към другия става много по-адекватна, тъй като всъщност не е насочена към него, а към мен — а пък аз така треперя над собственото си благополучие и се опитвам да не си причинявам болка.

Чувам те как питаш:

— Винаги ли критикуваш нещо, свързано със самия теб? В такъв случай това, което казваш, никога няма дами бъде полезно! Общуването с теб не ми носи нищо. С какво ми помагаш, ако ме използваш единствено като екран, на който проектираш собственото си поведение?

Не бързай…

Първо, ако ти самата си склонна към разсеяност, със сигурност си избрала мен за свой екран, защото съм добър екран за действията ти; по някакъв начин ти също проектираш онова, което — къде лесно, къде не чак толкова — ще се събере върху мен. Второ, ако критиката ти ме вбесява или предизвиква у мен отбранително поведение (обяснения и оправдания), за мен това е потвърждение, че тя се свързва със собствените ми тъмни страни или със собствената ми критика към моето поведение.

Нека да допуснем, че критиката ти е само отражение и не се проектира върху мен; тогава не чувствам нищо, не се ядосвам, не се защитавам, не се опитвам да докажа грешката ти… Ако те обичам и ме е грижа за теб, най-доброто, което мога да направя, е да ти помогна да видиш, че това, което ми казваш, вероятно е свързано и с теб.

Първият път, когато осъзная, че критиката към теб всъщност е критика към самия мен, е вълшебен. Пред нас като по чудо се открива примамливият път към един приказен свят — светът на онова, което приписваме на околните.

Срещата с другия ни носи проекция, интроекция[11], фантазия, самоопределяне, критика и любов.

Да, точно така. Как обикваме другия? Всичко започва от механизма на проективната идентификация (ако предпочиташ, нека уважим реда на фактите и да го наречем механизъм на идентификационна проекция).

Всичко започва, когато се изправя срещу друг човек, у когото виждам (без значение дали ги има или не) черти, досущ като тези, които притежавам самият аз. Това е първата стъпка — проекция.

След това, понеже другият е като мен (притежава същите черти), разпознавам себе си у него — фаза на идентифициране. „Другият и аз сме едно и също нещо“, „все едно сме едно“.

Обиквам тези негови черти, които обичам и поощрявам у себе си; намразвам онази негова страна, идентична със страната, която отхвърлям и ненавиждам у себе си.

За щастие, когато тръгнем по този път на истината, връщане назад няма. Този път никога не свършва.

Мъдрата природа ни е сложила устата отпред, а задника отзад. Устата, за да събира всичко, което срещнем по пътя си (без значение дали можем да го използваме или не), а задника — за да изхвърля онова, което не можем да оползотворим.

Метаболизъм в най-чиста форма.

Усвояваме това, което можем да асимилираме и употребим. Останалото отделяме. Гениално!

Добре е да се поучим от храносмилателната си система; да се поучим от собствения си организъм.

Отговорът винаги е в самите нас: за да го открием, трябва само да поискаме да го потърсим.