Писмо 49.

Клодет,

Така е, смъртта изважда на бял свят нашето огромно безсилие. Може би в това се състои неистовият страх от смъртта, който храним (всички) ние — страхът от безсилието.

Живеем в свят, обсебен от успеха. Победителят, силният, могъщият — това са нашите примери за подражание. Тези са героите в киното, телевизията, книгите и пресата, на които се възхищаваме и които показваме на децата си. Този е моделът, в който влизаме самите ние, за да го предадем на децата си: „татко може“, „татко знае“, „татко е добър“, „татко никога не греши“. Накратко: „татко е Супермен“.

Така растем, с тези послания.

С тези послания се превръщаме в зрели хора. Извинявай, исках да кажа, във възрастни хора.

По този начин никога не се научаваме да приемаме онова, което не можем.

Така минава животът ни — криейки се, отричайки и избягвайки чувството на безсилие.

Да кажем, че срещна човек, чието поведение не ми харесва. Говоря с него, но той не променя поведението си. Усещам се безсилен и не понасям това чувство. Тогава започвам да му крещя.

Но това не е достатъчно, за да го накарам да се промени. Наистина не понасям да се чувствам безсилен. Тогава го обиждам.

Не става. Той продължава, както си знае. Моето безсилие не ме напуска. Тогава го удрям и ако безсилието все още не си е отишло, го убивам. Продължавам да се чувствам безсилен… Тогава… Тогава слагам край на живота си.

Пълна лудост, нали? Да, лудост е.

Но нима не е този механизмът, според който родителите вдигат ръка на децата си?

Когато в спешното отделение на болницата докарват деца с рани, синини и понякога сериозни контузии, предизвикани от родител, това какво е? „Възпитателен стимул“? „Коректив“?

Когато при някое улично пререкание единият от противниците извади оръжие и нападне човека насреща, това какво е? „Ексцесия, предизвикана от нажежени страсти“?

Когато някой се откаже от живота си и скочи през прозореца, това какво е? „Протестен акт“?

Нищо подобно.

Убеден съм, че тези и всички останали прояви на омраза, които тровят света ни, са резултат от нечия неспособност да се примири със собствената си немощ. Те са проява на абсолютното отричане на действителността — действителност, според чиито закони не сме всемогъщи.

Предлагам ти сама да наблюдаваш този механизъм.

Следващия път, когато се изправиш лице в лице с нечие враждебно поведение (поведение разрушително, жестоко, нараняващо или вредно), се вгледай в себе си. Потърси скритото си безсилие. И когато го намериш, когато узнаеш какво не приемаш, какво не можеш да промениш, опитай да приемеш, че не можеш. Осъзнай, че дори и да можеш, вероятно няма да стане в този момент, нито по този начин. Приеми безсилието си.

Когато го направиш и се върнеш в действителността на конкретния момент, може би ще установиш с изненада, че враждебността ти е изчезнала.

Най-интересното е, че много пъти, когато сам мина по този път и се откажа от враждебното си поведение, виждам как човекът отсреща вече е по-склонен да ме изслуша. Така се появява допълнителна възможност за взаимодействие, която дотогава е била извън обсега ни, тъй като другият е бил твърде зает да използва цялата си енергия, за да се защитава от мен, и не му е оставало място да направи крачка назад и да се погледне отстрани.

Недей обаче да бъркаш враждебността с агресията.

Отново се хващам за думите ли? Да, отново.