Няма ефект.

Няма ефект не само защото този довод ми пречи да живея пълноценно и да изграждам отношения и близост с околните, но и защото — както вече ти казах — скръбта не зависи от това колко сме обичали онова, което сме загубили.

Вторият подход е още по-страшен. Състои се от тайното решение НИКОГА да не се разделям с НИЩО. Така натрупвам предмети и отношения, които никога не приключват, не се обновяват, остават статични.

Събирам книги, които никога не чета, плочи, които никога не слушам, безброй кутии с писма от хора, които не съм виждал от години, шкафове, пълни с предмети, напомнящи за минали моменти, които искам да обезсмъртя.

Бари Стивънс казва: „Когато живеех със семейството си, имах навика два пъти в годината да обхождам къщата и да се спирам за няколко минути пред всеки предмет… Ако се окажеше, че през последните няколко месеца нито го бяхме използвали, нито му се бяхме радвали, го изхвърляхме…“

(Как й завиждам!) Повечето от нас се страхуват да се разделят с вещите, защото се опасяват, че утре ще имат нужда от тях.

По-малко драстичният вариант на този подход е да стоим на разстояние от нещата и хората, вместо да се отделяме напълно от тях. Този модел е добре познат на двойките, които не успяват да устоят на идеята да скъсат, но и не могат да останат заедно. Тогава „казват“, че се разделят.

Използвам кавички за „казват“, тъй като става дума само за привидност. В действителност продължават да се виждат както преди, дори по-често; живо ги интересува какво прави, казва, мисли и иска другият. В много от случаите излизат заедно и срещата завършва в леглото.

Целта е ясна: да не преживеят болката, която би им донесла раздялата.

След време тези ситуации водят до повтарящ се цикъл, при който всеки път, когато единият от двамата понечи да провокира раздяла и да преживее собствения си траур, другият се появява, за да напомни за себе си, да противодейства и да прекъсне траура.

Последният, трети механизъм за бягство от болката се свежда до нейното отричане.

Загубата, раздялата, смъртта — те просто не съществуват.

„Това, което загубих, сигурно е все още някъде и аз ще го открия“.

Или…

„Той сега е много объркан, но ще се върне при мен“.

Или…

„Някой му е напълнил главата с глупости, но едва ли говори сериозно“.

Или…

„Само тялото му е мъртво, духът му все още е с мен…“

При този последен тип поведение на отрицание много често се наблюдава намесата на моите колеги, които допринасят за отхвърлянето на реалността.

Правят го, когато обезценяват загубата.

Правят го, когато упражняват натиск за прекъсване на процеса.

Правят го най-вече, когато в процеса на нормален, разумен, предвидим и здравословен траур предписват антидепресанти на пациента, „за да излезе от кризата“…

Това поведение на отрицанието спомага за удължаването на траура, но не и за избягването му.

За мен е важно да изживявам болката в нейната пълнота — болката от загубата, от промяната, от смъртта.

Ако не мога да се отделя от онова, което днес го няма, няма да се почувствам свободен да се свържа с другото, което в този момент продължава да е с мен.